петък, 24 август 2012 г.

Два дни в Рила. Страшно езеро. Еленино езеро.

Надали ще ви изненадам, ако кажа, че бях направил план за грандиозно ходене по баирите, който обаче не се осъществи. Поне не напълно. Но истината е, че започнах да осъзнавам, че не трябва да си поставям прекалено високи цели или поне, когато поставям такива да са само пред мен, без да въвличам и други хора в тях. Просто не всички са луди колкото съм аз.... 
По важното обаче е, че въпреки че не достигнахме до първоначално поставената цел, разходката стана много приятна и бяхме в отлично състояние на духа и тялото, нещо което надали щеше да се получи, ако бяхме осъществили първоначалния план. 
След такова въведение, сигурно ще попитате: добре де къде толкова искаше да идеш? Отговорът е Урдин циркус. От поне 2 години му се каня и все не се отправям в тази посока. Този път имах времето и дори едно приятелче ми се върза на акъла да го направим. Сам по себе си Урдин циркус не представлява някаква трудност за достигане, но много зависи откъде ще тръгнеш :). Ние тръгнехме в петък след работа, като първоначалната цел ни беше Страшно езеро. 
Ще попитате, защот по-дяволите отивам към Страшното, след като искам да стигна до Урдините? Ами много просто – много го харесвам, а и е близо за нощно преходче. Около 20:10 бяхме на ЦПШ Мальовица. Натоварихме раниците (моята беше само около 21-2кг, този път) и хванахме добре познатата на всички пътека към хижа Мальовица. До хижата не стигнахме, а хванах по short-cut-а, през реката и последния сипей преди стръмното изкачване през клека. Няма да го преразказвам стъпка по стъпка, ще кажа само, че към 23 и малко успешно бяхме на Страшно езеро, след среща с две очи около Прекоречки езера, които ни вдигнаха адреналина, защото решиха да ни следят почти до заслона. Кой беше собственика на очите така и не разбрахме, но човешкото въображение, особено в тъмна, безлунна нощ може да пресъздаде много интересни картини.... 
Разпънахме палатката и приятелчето веднага се хоризонтира. Аз пък не можех да не уважа разкошното звездно небе, което от София няма никакъв шанс да се види: 



На сутринта станах в 6 с надежди за чуден изгрев със стелеща се разкъсана мъгла, обвила Купените, но трябваше да остана разочарован – ясно синьо небе, без нито едно облаче. Това обаче не ми попречи да щракна няколко кадъра: 






Идеята за прехода до Урдините ми беше или да хвана пътеката за Кобилино бранище и да кача/подсека Попова капа и по билото, през Купените до Ловница или да се изкатерим по едно улейче, между Ловница и Камилата и да се спуснем към БАК. Но под лъчите на слънцето нито едната идея не ми се стори привлекателна – не ми се заобикаляше през Попова капа, а и не ми се връщаше назад по снощния път да търся въпросния улей. Взех най-„мъдрото“ решение и хванахме „напряко“ през един от улейте на Купените. В крайна сметка, както лесно може да се досети всеки, който е виждал тези улеи не спечелихме никакво време, а час и половина драпахме по камънака с тежките раници на гръб. Резултатът беше, че спътника ми се изподра и си изкълчи глезена. Съдействах с каквото имах в торбичката за спешна помощ и продължихме лека полека по билото. Добре все пак, че изкълчването не се оказа сериозно, защото сигурно там да сме си останали.. Бавно и славно слязохме до БАК, а оттам и до Втора тераса. Ще вметна, че на БАК ми минваха някакви лоши мисли през главата да не слизаме до Втора тераса, а да хванем някакъв шорт-кът през Орловец, но хем не съм минавал оттам, хем приятелчето още ме благославяше за предишния пряк път, та си ги запазих за себе си... На втора тераса бяхме около 13ч. и колегата ми се беше поизморил и глезена го наболяваше и за да не го загубя съвсем като спътник взехме кардиналното решение, да не бичим чак до Урдините, а да спим на Еленино езеро и след като си отпочинем да качим Мальовица за залеза. След кратка почивка потеглихме по досадната пътечка към Еленино и към 15ч. бяхме горе. Преоблякохме се и разпънахме шалтетата да отморим. На припек и лек ветрец дори успяхме да дремнем. Към 18ч. разпънахме и палатката и приятелчето ми заяви категорично, че го мързи да се качва до Мальовица. Да си призная честно и мен ме мързеше зверски. В крайна сметка взех поредното „мъдро“ решение да се кача на Малка Мальовица(поне ако куполния и леко пирамидален връх пред вертикалната стена на Млаьовица е тя). Говоря за най-десния връх от следващата снимка.



Много изчаткал връх. В един момент бях сигурен, че съм единственият идиот, който ще се качи на него, но когато стигнах горе за моя изненада видях две големи каменни пирамиди – явно не съм само аз... Гледката беше хубава, 





но риска не си заслужаваше. Ако някой му минават мисли да го качва по-добре да се откаже и да си качи Мальовица. Вижда се същото и е далеч по-безопасно.. 
Поне взех първото разумно решение за деня, да не оставам да чакам залеза горе и да слизам на челник, а слязох малко след като го качих и към 20ч. бях отново до палатката. Залезът не предложи нищо, да не казвам, че не присъстваше изобщо: 



За сметка на това изгревът беше великолепен. 



В продължение на един час поне не знах на къде по напред да хвана. Първо се качих на една малка височинка точно над езерото.





След това започнах обиколката около него. 


Почти на всяка крачка се спирах и щраках. 






Много от снимките са близки и се повтарят, но аз си ги харесвам и затова качвам почти всички. 










Тук вече беше крайно време да се спра. Слънцето се беше издигнало сравнително високо и невероятните цветове бях отдавна изчезнали. Затова сгънах статива и прибрах техниката. Хапнахме. Изчакахме палатката да поизсъхне от сутрешната роса и след това поехме надолу. 11:30ч. бяхме при колата. Слизането винаги ми е било много по-бързо :) 
Това е приключението от тези два дена. Урдини езера дръжте се! Скоро ще дойде и вашият ред :)!

П.С. Вече се намирам на bisseryordanov.com , където вече ще може да следите работата ми като пейзажен и сватбен фотограф!