четвъртък, 3 май 2012 г.

Хайдушки водопади и още нещо!


Здравейте, приятели!
Тази публикация ще опише приключенията ми от последните четири почивни дни по случай Празника на труда! Хубаво е да се празнува/почива независимо от повода J
Времето беше страхотно за всичко друго, но не и за снимане. Четири дни без нито едно облаче на небето, с ясно слънце и високи температури. Ще се почудите защо изобщо я започвам тази статия, след като няма нищо за показване? Ами просто ми харесва да водя този блог. Когато го започнах преди два месеца, не очаквах, че ще ми доставя такова удоволствие да се занимавам с това, но ето – факт е!
По ред причини, тези почивни дни, също както и предишните, отново решихме да изкараме по родния край. Поради очакваното скучно, безоблачно време, не се бях наточил за кой знае, какви фотографски подвизи. По-скоро почивка и леки разходки. Така се и случи. Първият ден мина съвсем лежерно, с основни преходи от масата до леглото и обратно до масата. В неделя, обаче, решихме да променим това положение и още преди обяд отпрашихме с децата към една интересна местност в близост до Враца – Божи мост до село Лиляче. Мястото е интересно и красиво – прилича малко на умален размер на Деветашката пещера – карстов район, в който реката е проектирала големи пещерни зали и интересни образувания. На това място обаче е трудно да се снима по принцип, заради големите разлики в осветеността, а отгоре на всичко този ден половината Северозападна България беше решила да си направи сборно място там. Така че дори не ми се наложи да вадя апарата от раницата. Ние и преди бяхме ходили там и знаехме къде какво има, та набързо се разходихме и седнахме до останките на една крепост, която почти е ограждала мястото, на скромен пикник.
Забравих да кажа, че на отиване минахме през Враца, въпреки, че не е най-прекият маршрут, но исках да проверя дали случайно Врачанска Скакля не е напълно сух, но не било писано да видя вода на този водопад. Факт е, че досега никога не бях ходил до него, най-вече защото е изключителна рядкост да случиш на вода там. Добре, че се вижда от далече и не се налага да бъхтиш няколко километра, за да останеш разочарован накрая.
Както и да е. След пикника на крепостта до Божи мост, се прибрахме в Монтана. Оставихме децата да се развиват, а ние с милото яхнахме колелетата и си направихме една 30 километрова вело-разходка по пресечен терен (основно черен път покрай язовира). Беше супер – само дето като се прибрахме и слязохме от седалките и …. изненада – задните ни части се бяха превърнали в седалки…..
Нещо много се улисах в разказа. Нали уж блога е с фотографска насоченост… Ще ви предложа две снимки от края на този ден – скучен залез на язовир Огоста, но все е нещо.




Следващия ден бях предвидил да се качим до Ком, но с оглед на велосипедния ни подвиг от предходния ден, нещо ентусиазма се беше поизпарил и в крайна сметка направих една самостоятелна, следобедна разходка до Берковица и по-точно до Хайдушките водопади.
Нещо не ни върви на това място. Миналата година ходихме там с жената и големия син, на вело-разходка и на слизане детето падна и се изпожули от глава до пети на разбития някога асфалтов път.
Този път отново ме сполетя неприятно приключение, свързано с обилно количество….вода!
Зарязах колата някъде на 20-тина минути преди самите водопади. Принципно не обичам да правя така и туристите да ме гледат лошо докато ги засипвам с камъчета и прахоляк по пътя, но този път ме мързеше да бъхтя пеша от самото начало, а и мястото ми е добре познато и нямаше с какво да ме изненада.
Както напоследък правя, стигнах първо до крайната цел без да спирам за снимки по пътя нагоре. Набелязах няколко прагчета и бързейчета за снимки на връщане и директно се позиционирах на самите водопади. Реално погледнато, водопадът е само един, защото, ако всичко останало разглеждаме като водопади, то по тази река има безброй много подобни падчета. Няма кой знае какви възможности за експерименти в кадрирането. Общо взето има вариант за един хоризонтален и с много въображение и изсмукване от пръстите и за един вертикален кадър. Предлагам ви да видите и двата.




Малко по-назад в скалите се намира другата част на водопадите, която за жалост се е превърнала в бунище. Не знам дали някой "добър" човек нарочно си е изхвърлял тук бутилките и пликчетата с отпадъци или просто реката ги е довлякла отнякъде другаде, но така или иначе във вирчето пред водопадчето е много мръсно и по-интересните композиции ги отказах, защото не ми се висеше с часове пред компютъра да чистя боклуци. Ако ме попитате защо не ги почистих на самото място и после да си снимам на воля – е защото, за да се стигне до тях трябва да се намокриш и то доста, а аз не го бях планувал. Е по-късно ми се наложи, но за това след малко…
В крайна сметка ще ви покажа само този кадър, колкото да придобиете минимална представа за мястото:




А този дъждовник през цялото време си седеше неподвижно на дънера и ми позираше. За жалост беше доста тъмно там и се наложи да вдигна ISO-то. Обмислях дали да не сложа макро обектива и да се приближа до него по дънера, за по-свястна снимка, но в този момента забелязах, че зад мен са се подредили две семейства с деца и с нетърпение ме чакат да се махна, за да видят какво толкова правя там… Та събрах набързо раницата и статива и тръгнах обратно. И без друго мястото се беше изчерпало. На връщане вървях бавно, за да не пропусна набелязаните на качване места по реката. Тук е хубаво да отбележа, че пътят, по който се върви е доста над реката (поне в този му краен участък), т.е. за да стигнеш до нея, трябва да слезеш в дерето през дивата, негостоприемна гора. Е, слязох веднъж, за да щракна това.


След това място си мислех, че ще мога да се предвижвам покрай реката, но местността наистина е много дива, а реката по това време – доста пълноводна. Поради тази причина издрапах нагоре, обратно до пътя.
Неприятната част на това да си набележиш предварително и то набързо места за снимане е, че на връщане не знаеш точно къде са били. Та тъкмо се добрах до пътя и след 50-тина метра видях следващото, привлякло вниманието ми място. Слязох отново – отвисоко изглеждаше далеч по-внушително, но ето все пак една снимчица и от него.


Тук обаче реших, че няма смисъл да я карам така нагоре-надолу и с мъка започнах да си пробивам път покрай реката. Така бавно, но славно напреднах. Вече бях в близост до един участък, съвсем близо до колата, който представлява водосборен район (за промишлени нужди по всяка вероятност) и до самата река също имаше прокарано пътче, което завършва с бариера на вливането си към главния път. Точно където свършва това пътче до реката, си харесах поредното бързейче. Оглеждах го дълго, чудейки се как да го щракна. Проблемът беше, че имаше много навлечени клони по средата и взех най-глупавото решение - да се кача на мокрите камъни под тях и да снимам двата ръкава поотделно, за да не хващам клонака между тях. Сигурно вече предчувствате резултата. Първо позиционирах статива, точно на ръба на последния камък над едно вирче, което в последствие установих, че е доста дълбоко. Върнах се обратно на брега, за да взема апарата от раницата. Добре, че сложих ремъка на врата си. Добрах се отново до статива и тъкмо се навеждах, за да сложа апарата и хоп – мокрите камъни си изиграха номера. Не се бях навел още много напред и не бях свалил апарата от врата си, когато полетях с краката напред, като разбира се сритах статива във водата и аз след него. Успях някак си инстинктивно да се задържа с ръце за камъните, та навлязох само малко до над коленете във водата, но стативът се изгуби. Добрата новина бе, че апаратът не беше на него. Излязох обратно на брега с много благословии по повод на тъпата си идея и дебелата си глава. Оставих всичко ценно в раницата и въоръжен с един дебел клон нагазих отново във водата, за да търся статива. Така и така вече бях мокър... Тук е момента да кажа, че обувките при първото цопване се бяха запазили неприлично сухи, но сега вече ги наводних окончателно. Наближих злополучното вирче, но не съвсем, защото не исках да си мокря и дрехите. Резервни обувки имах в колата, но не и дрехи.. Та при вода малко под кръста се спрях и започнах да ровя с клона, но нищо. Стативът го нямаше или поне така реших тогава. Течението беше доста силно и стигнах до заключението, че го е отнесло. Отделно 10-тината минути в ледената вода започваха да ми се отразяват на краката.
Оклюмал се върнах на по-плиткото и продължих издирването надолу с надеждата да се е закачил някъде – не било писано да го намеря. За да не протакам разказа до безкрай, ще кажа, че се прибрах благополучно в нас и почти го бях прежалил на връщане. Но на другия ден баща ми предложи да се върнем с дълга метална кука и високи рибарски ботуши и да го потърсим. Извадих го с първото загребване с куката. Точно там, където беше паднал и където предния ден рових 10 минути с клона, под пенестия гребен на бързея.
Ами това е! За финал ще кажа само: всичко е добре, когато завършва добре!

П.С. Вече се намирам на bisseryordanov.com , където вече ще може да следите работата ми като пейзажен и сватбен фотограф!

2 коментара:

  1. :)))))) Правя ги и аз подобни изпълнения и ми настръхва косата, като си помисля за евентуална катастрофа, но какво да се прави, хубавите ракурси обикновено са по такива места.

    ОтговорИзтриване
  2. И на мен ми е позната история ходенето по мокри камъни и прибирането с мокри крачоли.:).Важно е апарата да излезе сух от цялата работа.

    ОтговорИзтриване